До райската планета и назад

4.3/5 ( ratings)

Има такава книга. В нея се разказва за същите герои, които ще срещнете тук. Дори авторът й е същият, което за него е особено важно.

Говори се, че за да станело едно произведение хубаво, писателят трябвало да обича своите герои. Авторът ни Нуми и Ники уж също обичаше героите си, а взе, че ги изостави в първата си книга насред път. По-точно, насред космоса. Вярно, те не бяха захвърлени ей тъй, на произвола на съдбата, намираха се на топло и защитено място и все пак не заслужаваха такава участ, защото са добри деца. Макар и малко странни.

Но какво толкова им е странното — деца като деца! Нуми бе дошла на Земята от планетата Пира и е естествено да се стори на земните читатели малко странна. Ако пиранските читатели прочетат тази книга, на тях пък Ники Лудото ще се стори странен, защото той си е едно съвсем земно момче.

Двамата тръгнаха заедно из космоса да търсят други цивилизации и въпреки че се случиха доста недоразумения помежду им, успяха да станат приятели. А то говори добре за нашите герои. Защото много хора никак не могат да простят на ония, които се различават от тях. Нуми и Ники сами се убедиха в това, когато попаднаха на една планета, където на хората, които се струваха на другите странни, направо им отрязваха главите, та двамата едва успяха да се спасят.

Освен тях, книгата, която държите сега в ръцете си, има и трети герой, но той е невидим. От него се напипва само едно мъничко копче под кожата зад лявото ухо ма Нуми.

Момичето от Пира било дете-експеримент. Пиранските учени вградили в главата му втори, изкуствен мозък. Той беше пълен с науките на цивилизацията Пира, а веднага запомняше и всички нови знания. Така, щом Нуми натиснеше копчето му и го запиташе наум за каквото и да било, изкуственият мозък веднага й отговаряше. Учените искали да проверят дали биха могли по този начин да спестят на децата ходенето на училище. На Нуми обаче й омръзнало да бъде експеримент и тя избягала от Пира при първия сгоден случай.

Може би не е възпитателно, но авторът е склонен да й прости. И на Земята мнозина читатели знаят колко досадно е да не си обикновено дете, а да посещаваш разните там експериментални училища и школи.

Наистина понякога този мозък й е доста полезен. Особено с едно качество, което учените не предвидили. Като го свързали с естествения й мозък, той така го засилил, че Нуми станала способна да отгатва мислите на другите хора. Пък и не само на тях. Тя можеше да улавя всичка чужди мозъчни излъчвания. А Ники Лудото редовно си патеше, защото в главата му често се раждат и мисли, които съвсем не са за пред хората.

Какво още е необходимо да се каже на ония, които не са чели първата книга? Ах, да! Ники често имитираше своя прадядо, който раздаваше своите съвети по такъв начин: „В своя дълъг и не лек живот аз съм се убедил, че когато е студено, човек трябва да се облича по-топличко“. То, май, и така си е смешно, но в устата на Ники звучеше двойно по-комично, когато той кажеше с гласа на прадядо си: „В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че не бива да газиш бос из космоса, щото може да настъпиш някоя звезда и да се опариш“. И само вторият мозък на Нуми отказваше да проумее как е възможно едно четиринадесетгодишно момче да има дълъг и нелек живот. Защото дори и на планетата Пира изкуствените мозъци не притежават чувство за хумор.

Ето че казахме по нещичко за тримата герои, колкото да добиете малка представа за тях! Но има и четвърти. Ще трябва обаче сами да си го представите, защото и авторът знае за него толкова, колкото е научил от Нуми. А пък той често мени вида си. Понякога прилича на гигантска тиква или мандарина, понякога на круша, друг път на жълта презряла краставица. Този космически зеленчук, както го нарече Ники Лудото в първата книга, носи поетичното име МАЛОГАЛОТАЛОТИМ.

Не ви ли звучи поетично? Така е на пирански език, затова. На земните езици то означава „Спасител на живота“. И този спасител на живота е извънредно загадъчно същество. Дори не е сигурно дали е същество, или биологическа машина, но двете деца достатъчно спориха по този въпрос, та не е нужно тук отново да подхващаме препирнята им.

— На планетата Пира — разказва ни Нуми — съществува една интересна и за земните жители легенда. Някаква неизвестна, но много древна и могъща цивилизация, която може вече да е и изчезнала, създала тези същества-машини и ги пратила на стража около ония слънца, на чиито планети имало живот. Защото във Вселената той е нещо изключително рядко и ценно. Тези малогалоталотими забелязали преди десетки хиляди години, че на Земята предстоели страшни земетресения и наводнения, които заплашвали да погубят всичко на нея. Спуснали се те, взели големи групи хора от различните й краища и ги разселили по други планети. Такова едно племе, водено от някой си Девкалион и жена му Пира, станало родоначалник и на цивилизацията Пира.

Но нали това било само легенда, как тогава едно измислено същество ще приеме в своята утроба действителните Нуми от Пира и Ники от Земята?

Работата е там, че малката пиранка силно вярвала в хубавите приказки. По време на катастрофата с космическия кораб, в който се намирала и тя с баща си, Нуми се обърнала за помощ към малогалоталотимите. И ето че един от тези стражи на живота уловил телепатичния зов, излъчен от обединените два мозъка на момичето. Той спасил пътниците, а после, кой знае защо, позволил на момичето и да избяга с него. По негово желание го довел чак на Земята да се убеди, че тя все пак не е загинала, както се разправяло в легендата. Иначе това му било забранено, защото е вмешателство в живота на различните цивилизации. Нуми предполага, че просто се е зарадвал до срещне най-после едно същество, което истински вярва в него, а умее и мъничко да го разбира. Ники Лудото обаче предполага друго. Сигурно е повреден, каза той веднъж на Нуми, щом се е повел така по твоите два акъла! Разбира се, тогава той беше нещо ядосан, пък и обичаше да се заяжда. То кое ли земно момче не обича да се заяжда с момичетата! Виж, на Пира не знаем как е. Но ако пиранци наистина произхождат от Земята, едва ли момчетата ще са много по-различни, колкото и цивилизацията им да е по-напреднала от нашата.

Иначе двамата нямаха оплаквания от Мало — така те наричаха за по-кратко своя малогалоталотим. Той не само ги разхождаше из космоса с фантастична бързина, защото умееше да се гмурка под пространството. Той ги и хранеше, макар и по един малко неапетитен за земните навици начин. На децата им се щеше и още им се ще да му се отплатят, а не знаят с какво. Те дори не могат и да го запитат, защото не умеят да разговарят с него, както разговарят хората помежду си. Според Нуми той бил толкова умно и добро същество, че ние ще трябва още стотици векове да се учим, докато почнем като него да виждаме и познаваме Вселената. А ние сме принудени да й вярваме, защото, благодарение на необикновените си способности, тя единствена може да размени мислено няколко думи с Мало.

Такива са четиримата главни герои, с които ви предстои да се срещнете тук. Историята сигурно ще ви се стори доста невероятна, но за това не авторът е виновен. Почне ли една история от самото начало с някое невероятно събитие, така си върви до края. И с нищо не можеш да я направиш по-вероятна, защото тези истории притежават и невероятен инат.